Видни личности
ВИДНИ ЛИЧНОСТИ
Васил Левски /1837-1873 г./ - най-великия син, който Карлово даде на България, революционер, идеолог и организатор на българската национална революция, създател на Вътрешната революционна организация и Българския революционен централен комитет. Още приживе с целостта на личността и идеите си, с единството на думите и делата си печели признанието и обичта на българите, а след героичната си саможертва се превърна в завет и знаме на всяко ново българско поколение. Наред с историческите си заслуги, Левски е неизменен синоним на политическия и нравствен идеал на българина.
Райно Попович /1783 – 1858 г./ е роден е в Жеравна, учи в Сливен, в прочутата гръцка школа на о-в Хиос. През 1828 г. открива в Карлово първото светско елино-българско училище. Васил Левски учи при него църковно пеене. „Райно Попович е цяла една епоха в умствения подем на града. Той тласка просвещението на карловци цял век напред.” В. Тантилов.
Ученици на Райно Попович: Г. С. Раковски, Г. Кръстевич от Котел, Ив. и Г. Шопови, Г. Золотович, Ст. Увалиев, Д. Несторов, Н. Иванов от Калофер, К. Хамаджиев от Сопот, Д. Тодоров от Тулча, С. Филаретов от Жеравна, братя Евстати, Христо и Стефан Гешови от Пловдив, Ботьо Петков, Ив. Богоров, Хр. Попвасилев, Бр. Хаджигенов, Д. Попов, М. Тантилов, Ат. Маджаров, Евл. и Хр. Георгиеви, Ив. и Дим. Гешови, братя Пулеви от Карлово и др.
Книги написани, преведени и издадени от Райно Попович:
”Христоития или Благонравие” превод от Райно Попович 1837 г
”Есопа –басни или приказки” превод от Райно Попович 1854 г.
”Младаго Робинсона - случаи” 1857 г.
„Описание на Карлово” ръкопис на Райно Попович 1842 г.
Братя Евлогий и Христо Георгиеви / 1819 -1897 г./ /1824-1872 г./- най-големите дарители вбългарската история. Получават солидно за времето си образование, с добро владеене на гръцки език. Създадената през 1839 г. обща фирма на Пулиеви и братя Георгиеви, организира интензивен търговски обмен на Балканите, Русия, средно-европейските страни и с фирми от Западна Европа. Предприемчиви, търговци и банкери, находчиви и лоялни в отношенията с другите фирми, те създават най-голямата българска фирма през Възраждането.
Активно се включват и в различните варианти за освобождението на българската държава. Като най-видните представители и ръководители на консервативното българско национално-освободително движение, представено от Добродетелната дружина, изцяло свързват освобождението на България с руската външна политика и произтичащите различни варианти за решаването на Източния въпрос.
Дарителската дейност на братя Георгиеви е разностранна и мащабна. Те оказват материална подкрепа на много български общини, училища, църкви, болници автори на учебници, за издаването на книги и вестници. Финансират обучението на много млади българи в чужбина, с което имат заслуга за подготвянето на широк кръг от образовани българи, които се връщат на работа в родината. Вдъхновен от амбицията България да се превърне в просперираща в стопанско и културно отношение страна Евлогий Георгиев, откликва на нуждите на цялото българско общество след Освобождението и особено на поробените в Македония и Одринско.
Акт на висока гражданска доблест и родолюбие е завещаването на 6 милиона лева за строеж на български университет в София, строителния терен и значителна сума за текущите нужди на Университета.
На румънския народ, обезпечил им сигурност и гостоприемство няколко десетилетия, завещават средства на университета „Карол І” в Букурещ, на болницата в Галац и др. институции и граждани. Финансира построяването на българска болница и българска църква в Цариград.
Евлогий Георгиев никога не забравя родния си град. С негови средства е построено карловското механотехническо училище, вълнено-текстилна фабрика през 1891 г. с приходите, от която да се издържат карловските училища и болницата. На първото Пловдивско изложение през 1892 г. Е. Георгиев построява един от най –красивите павилиони за Карлово.
Теофан Райнов /1837-1910 г./ - виден националреволюционер, обществен и политически деец, син на бележития карловски просветител Райно Попович. Учи при баща си и в Пловдив, и завършва търговско училище във Виена. Той е един от активните сътрудници на Георги С. Раковски. Теофан Райнов е единственият българин, участвал в сицилианския поход на Гарибалди. Като участник в освободителното движение поддържа връзки с ТБЦК, с Васил Левски, Любен Каравелов, Иван Касабов и с представители на европейските революционни среди.
След Освобождението е дългогодишен служител в изграждащата се българска администрация. След пенсионирането си активно участва в обществения живот на Карлово. Бил е кмет на града и председател на настоятелството на Ученолюбивото дружество „Васил Левски” до 1902 г. и член комитета по изграждането на паметника на Апостола в родния град.
Ботьо Петков /1815–1869 г./ - бележитият учител, книжовник и публицист, баща на безсмъртния поет и революционер Христо Ботев е един от първите ученици на Р. Попович, учи в Пловдив,през 1841 – 1842 г. е стипендиант в Одеската семинария.
Високо образован, блестящ педагог, предприемчив и честен, той се налага като един от най- видните учители през Възраждането. В класното училище в Калофер привежда учебния процес в съответствие с най-новите европейски изисквания, въвежда изучаването на руски език и преподава новобългарска граматика, ръководейки се от граматиката на Богоров. Значителното му книжовно дело е свързано с учителската и просветната му дейност, с участието му в борбата за църковна независимост и за признаване на българската народност. С пламенните си полемични речи и статии той защитава единството на българския народ от посегателствата на гръцката Патриаршия и униатството.
Д-р Иван Богоров /1820-1892 г./- един от най-видните възрожденски книжовници, енциклопедист, филолог, създател на първия български вестник „Български орел“ /1846 г./. Ученик е на Р. Попович, учи в гръцкото училище в Цариград, в Ришельовския лицей в Одеса, следва химия в Лайпциг, завършва медицина в Париж.
Книжовната му дейност е свързана със създаването и устройството на новобългарския литературен език. Във филологическите му занимания важно място заема идеята за чистотата на езика като стига до увлечения, синоними на крайния му езиков пуризъм. През бурния си и неспокоен живот, издава 14 различни вестника и списания, редактира четири други вестника, написва, превежда и издава 34 книги, брошури и речници.
Пръв написва и издава: първата българска граматика на говорим новобългарски език, събира и издава български народни песни и пословици, съставя българо-френски и френско-български речници, той е първият издател на български вестник, издава първото българско списание по икономически въпроси и първия български художествен пътепис, един от първите популяризатори на научни знания сред народа ни. Забележителното творческо дело и родолюбие му отреждат заслужено място сред най-големите български възрожденски дейци.
Иконом Христо Попвасилев /1818-1877 г./- един от най-изявените карловски просветители от епохата на Възраждането. Ученик е на Райно Попович и Неофит Рилски, е един от създателите на взаимното училище в родния град. През 1846 г. открива първото девическо училище в Карлово, което първоначално се помещава в неговия дом. Христо п. Василев превежда от гръцки и издава „История на Великий Александра Македонца” /1844 г./, която е първата печатна „Александрия” в българските земи и е една от най-четените книги през Възраждането. Превежда и написва и др. книги и учебници. Загива трагично в навечерието на Освобождението, обесен е в Пловдив през 1877 г.
Брайко Хаджигенов /1814-1865 г./-учител, ученик е на Райно Попович, един от създателите на взаимното училище в Карлово. Той е фолклорист и организатор на първата обществена библиотека в българските земи през Възраждането. През 1840-1846 г. е учител в Калофер, където пръв въвежда взаимоучителния метод, а в 1846 г. открива в Пловдив първото българско взаимно училище в града. Събира народни песни, гатанки, пословици, някои от които отпечатани в сп. „Любословие”.
Васил Караиванов (1847-1933 г.) -първи братовчед на Васил Левски по майчина линия. Завършва Карловското взаимно и класно училище, в което известно време учи с Христо Ботев. Той е дясната ръка на Апостола в района, пазител на неговата лозинка /парола/. Превръща Караивановия хан в средище на комитетска деятелност. В този хан Г. Бенковски и П. Волов възстановяват Карловския революционен комитет през 1876 г.
На 16.01.1878 г. е избран за първи председател на Първия градски съвет в Карлово. Изключително скромен, след Освобождението В. Караиванов не търси големи служби, отказва поборническа пенсия. До края на живота си той е деен общественик и дарител. През 1904 г. заедно с Гъчо Митов строят и даряват на Карловската община начално училище “Св. св. Кирил и Методий”. Като пряк участник в събитията, оставя важни спомени за живота и делото на Апостола и революционно дело в Стремската долина, които се отличават с изключителна достоверност. По негови спомени е възстановена родната къща на Васил Левски.
Иван Грозев /1847 – 1916 г./- крупен предприемач, общественик, политик, учредител и пръв председател на Софийската търговско-индустриална камара. В 1860/1863 г. със средства на Иван Д. Гешов учи в търговското училище на проф. Веле във Виена. Участник е във Втората българска легия 1867-1868 г. В Карлово, е сред образованите и будни карловци, които активно участват в обществения и културен живот в града, член е на Ученолюбивата дружина и революционния комитет. Иван Грозев е сред най- преданите и доверени съратници на Васил Левски в родния град.
През 1875 г., открива модерна фабрика за вълнени прежди и платове в южната част на града. На 9.04.1878 г. е избран за секретар на Втория градски съвет в Карлово. Установява се в София, където се утвърждава като крупен предприемач с огромен принос за индустриализирането на следосвобожденска България и виден общественик, реализира мащабни проекти строежи, пристанища, ж.п. линии, за кратко е кмет на столицата ипредседател на комисията за изграждането на паметника на Васил Левски в София.
Иван Попов /1865-1966 г./- виден български драматичен актьор, режисьор, историограф на българския театър. Баща му е търговец, активен обществен и читалищен деец, посечен през лятото на 1877 г. Участва като доброволец в Сръбско-българската война 1885 г. Постъпва в Пловдивската любителска театрална трупа, основава софийския театър „Основа“, участва в театралната трупа „Сълза и смях“. След специализация в Москва и Петербург е актьор и пом.- режисьор в Народния театър от основаването му през 1904 г. до 1924 г. През 1939-1960 г. излиза в пет тома неговото обстойно проучване на историята на българския театър „Миналото на българския театър“. Ив. Попов е дългогодишен председател на дружеството на карловци, живеещи в София, член на Народния комитет в София „Васил Левски“, основан 1923 г., участва в учредяването на комитета за възстановяване на родната къща на Апостола. През своята активна творческа дейност създава над 300 запомнящи се роли в театъра, а заедно с племенницата си Елена Снежина участва в заснемането на първите български филми: „Дяволът в София“, „Под старото небе“.
Проф. Иван Лазаров /1889-1952 г./ завършва скулптура в Държавното художествено индустриално училище в София при проф. Ж. Спиридонов, специализира в академията за изобразителни изкуства в Мюнхен в Художествената академия в Дрезден. До смъртта си е професор по скулптура в Художествената академия в София и е бил неин директор, основател и пръв директор на Института за изобразителни изкуства. В творчеството си се утвърждава като признат майстор на фигуралната композиция и скулптурния портрет, издялани от камък и опитен ваятел на декоративно-монументалната пластика. Значителна част от творчеството му е свързана с войните за национално обединение: „На нож“ /1912 г./, „Очакващи жени“ /1913 г./, „Те победиха“ /1913 г./, „Падналия другар“ /1913 г./, „Майка“ /1934 г. –на гроба на майката на Д. Дебелянов/. Други негови творби са посветени на българската история и националното ни Възраждане: „П. Берон“ /бронзов бюст в Борисовата градина/, „Поп Богомил“ /1937 г./, „Св. Седмочисленици“ /1940 г./, „Св. Иван Рилски“ /1942 г./ и др.
Васил Кирков /1870-1931 г./- драматичен артист, един от основоположниците на българския професионален театър. Следва драматично изкуство в Ото шупле във Виена. В 1888 г. е един от основателите на театър „Основа“, работи в Столичната драматично-оперна трупа, в театър „Сълза и смях“ и е най-популярния актьор в Народния театър до 1926 г.
Елена Снежина /1881-1944 г./ - драматична актриса в Свободния театър в София, а от 1906 г. до смъртта си в Народния театър, където създава над 300 незабравими роли. Е. Снежина е снимала в първите български филми: „Дяволът в София“ /1921 г./, „Безкръстни гробове“ /1931 г./, „Грамада“ /1936 г./.
Ана Кузманова /1875-1958 г./- карловска общественичка, учителка и дарителка. Родена в семейството на карловския търговец на шаяк и гайтани Кузман Араплиев, обесен през 1877 г. Завършва педагогическия отдел на Софийската девическа гимназия. Тя е дългогодишен член, секретар и председател на Женско дружество „Възпитание” и посвещава живота си на просветното и културно издигане на Карлово и опазването на карловските исторически паметници и традиции. Тя е сред най-близките помощници на краеведа Хр. Фъргов, сътрудничи на историка Дим. Страшмиров като събира данни за карловската история.
През 1958 г. Ана Кузманова завещава Белия двор /къщата и градината/ - една от най-красивите карловски забележителности, на Република България в лицето на Министерство на просветата и културата: отдел „Музеи” , при условието в първия етаж на къщата да се устрои градския културно –исторически архив, в който да се подредят и ръкописните й трудове, снимки, книги, учебници, пособия събирани от нея.
Анна Ламбрева /1895-1976 г./- първата българска околосветска пътешественичка. Родена е в многодетно семейство, учи в Пловдив, медицина в София. През 1922 г. заминава за Цариград и учи в Американското училище за милосърдни сестри. От 1927 до 1930 г. пребивава в Нова Зеландия по покана на благодарен пациент. Така започва околосветската й обиколка. Престоят й в Нова Зеландия тя използва, за да запознае „тамошния свят с непозната България“. По-късно самотната пътешественичка заминава за Иран. След краткото си завръщане в България в 1938 г. заминава за Италия. През 1941 г. отпътува за Багдат. В Ирак се омъжва за министъра на финансите, но бракът им е кратък. Съпруг й е изпратен на заточение в Южна Африка, а Ламберва - в концентрационен лагер в Ливан. Тук се омъжва за интернирания в същия лагер иранец Райян Ахмад дин Абести. Семейството е освободено през 1944 г., живеят в Иран, където се занимава с благотворителност. След 1957 г. посещава Виена, САЩ, Англия. След смъртта на съпруга се връща окончателно в Карлово, обиколила 41 страни. Автор е на мемоарната книга „Карлово и карловци след Освобождението“, биографичен роман „Анна“, „Из моята околосветска обиколка. Царицата на южните морета“ и др.
Христо Фъргов /1895 – 1978 г./- карловски историк, краевед и обществен деец.Роден в семейството на възрожденския учител Георги М. Фъргов, първи братовчед на Васил Левски. Учи в петокласното мъжко училище в Карлово и в Пловдивската мъжка гимназия. От 1918 -1921 г е студент по право в СУ, завършва курс по есперанто и немски език. Воюва в Първата световна война.
Активен общественик, той се отдава на разностранни краеведски проучвания. Автор е на брошурата „Карлово, минало, сегашно и бъдеще. Карловски декламации”- първият опит да бъде систематизирана карловската история, „Карлово. Историко-географски речник“, „В служба на род и родина. Впечатления и приключения на един войник, школник, офицерски кандидат и офицер“ и др. Няма изследовател на историята и културно-историческото наследство на родния град, който да не е ползвал краеведските проучвания на Фъргов. Активно подпомага Дим. Страшимиров, Ив. Унджиев в проучванията му за Карлово и Стремската долина, арх. Дим. Попов, А. Василев и др. Той е дългогодишен сътрудник на Етнографския музей в София и на Археологическия музей в Пловдив, организатор на музей при карловското читалище. Избиран е за секретар на НЧ „Васил Левски” и на комитета по възстановяването на родната къща на Апостола, възстановена по макет, изработен от него по указания на Васил Караиванов. Големи са заслугите на Фъргов за опазването на Зоевата и Даскал Ботевата къща. За дългогодишната си културна деятелност, получава званието „Заслужил деятел на културата”. Голям е приносът за развитието на туристическото дело в Карлово и възстановяването на хижа „Васил Левски”.
Още приживе той дарява на библиотеката на карловското читалище много книги, а през 1979 г. сестра му Вера Фъргова предава на Историческия музей ценния му и богат архив.
Райна Касабова /1897 – 1969 г./- първата жена в света летяла на боен самолет над обсадения от 2-ра българска армия Одрин през Балканска война 1912 г. По време на войната Касабова е 15 годишна доброволка-самарянка в полевата болница до Свиленград. Заедно с поручик Ст. Калинов, извършват разузнавателния полет с бойна задача хвърлят позиви над града, за което влиза в световните медии тогава и получава заслужено признание- войнишки боен кръст, а по-късно медал „За заслуги към БНА“.
Петър Юруков /1882-1905 г./ - деец на ВМОРО, Тиквешки и Крушевски войвода. В 1900 г. е приет в революционната организация и е пратен като секретар на Дойранската чета на Хаджията и Гоце Мазнев. В края на 1900 г. е назначен за временен войвода на четата на Хр. Чернопеев, която по-късно се разделя на две по-малки чети. Участва в специалната група, която отвлича американската мисионерка мис Елен Стоун. Като войвода на чета в Тиквешко участва в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. В 1905 г. е войвода на чета в Тиквешко, по-късно се присъединява към Прилепската чета на Хр. Германов. Тежко ранен в сражение, заболява от тифус и умира. Погребан е тайно в градския парк, а в 1942- 1943 г. костите му са препогребани от българските власти в прилепската църква „Св. Николай“.
Генерал-лейтенант Петър Тантилов /1830 -1877 г./, наричан „баща на българската артилерия“ е син на заслужилия карловски възрожденски учител и общественик Матю Тантилов, обесен в Пловдив през август 1877 г. Като командир на батарея участва в Сръбско-българската война 1885 г., По-късно е назначен е за комендант на София и началник на артилерията. През Балканските война е началник на артилерията в 3-та Българска армия, през Първата световна война заема длъжностите н-к на 1-ва Софийска дивизионна област, н-к на Нишкия укрепен район, на Главно тилово управление и др. По-късно е български представител при военното управление в Румъния и н-к на Македонската военна област /1918 г./, член на българската делегация на Брест-Литовските преговори със Съветска Русия. Той дарява на карловската библиотека 884 книги, които днес образуват т. нар. Тантилова библиотека. През 1930 г. заедно с братята си учредяват фонд на името на баща си, от който да се подпомага един ученик от карловската гимназия, читалището и църковното настоятелство в родния град.
Христо Проданов /1943-1984 г./ - велик български алпинист, пръв покорил връх Еверест през 1984 г. без кислороден апарат. Посмъртно му е присъдено званието „Герой на НР България“.
